ИзкуствоКултура

Трогателна вечер с „Предзимие“ на Спаска Гацева

Приятели и почитатели на поезията на Спаска Гацева се събраха снощи в арт залата на регионална библиотека „Христо Смирненски“ за премиера на най-новата й книга. „Предзимие, избрано“ е издание на издателство „Библиотека България“. Снимката за корицата е на Петър Влайчев, дизайнът и предпечатът – на Десислава Първанова.

Ива Спиридонова и Симеон Аспарухов от издателството прочетоха по прекрасен начин избрани от тях стихотворения от книгата на Спаска. Вечерта стана още по-вълнуваща и задушевна с музикалните изпълнения на Саня Табакова, която е издател на 3 от книгите на Спаска Гацева.

Гостите на премиерата, които поздравиха Спаска и казаха по няколко думи за нея, бяха единодушни в призива си да не спира да твори.

„Тази книга е като спасителна, топла длан, която погалва студа и го опитомява. Потърсете я!“, приканват издателите и дават линк: http://www.biblioteka-bulgaria.bg/…/predzimie-izbrano…/

А ние ви предлагаме своя кратка подборка с любми стари и нови стихове на Спаска Гацева:

EЛЕГИЯ

Да се завърна в младите години.

Да мога малко в тях да поостана.

В тях всичко беше като ден да мине –

дохожда друг за неговата смяна.

Щастлива бях, сама си месих хляба.

Показваха ми пръст, а аз се смеех.

Сама си правех малка серенада.

И колко още работи умеех.

И слънцето поглеждах във очите.

И се разхождах там без лупа черна.

И се загръщах – вятърно момиче –

в пустините със пясъчната черга.

Да се завърна в младите години.

Самотна като Димчо Дебелянов.

Да имам двор със белоцветни вишни.

И там да ме очаква, жива, мама.

СЪВСЕМ НАКРАЯ НА СВЕТА
КАКВО ЛИ ИМА?

Полита в Космоса звезда
незрима.
Ще светне ли веднъж поне
накрая?
Събира в ниското небе –
какво и тя не знае.
Да доживее своя миг
възможен.
Или да изгори – войник
оловен.
Съвсем накрая на Света,
съвсем, съвсем накрая
обличам рокля от цветя –
смъртта да ме познае.

МАМО!

Какво правя ли, питаш , мамо?

Все ония – нищо и никакви.

И на здравето нищо му няма.

Само дето среднощ ме викаш.

Остарях , мамо, вече не плача.

Щом настъпят езика ми – бия.

И от къщи изгоних пазачите.

Няма вече там нищо за криене.

Нито твоят живот отминал.

Нито детската ми премяна.

Ако срещнат ни днес роднини,

няма да ни познаят.

Две старици с глави допрени.

Ти – нетленна, аз още жива.

Аз до тебе и ти до мене.

И от двете ни – ти по-красивата.

ПТИЦА ЛИ?

Не, не съм била.

И Икар не е бил.

И Шагал не е бил

И Карлсон, който

живее на покрива.

Ако бях птица,

щях да съм

най-добрият човек,

когото познавам.

А В САМИЯ ИЗГРЕВ. А В САМИЯ ЗАЛЕЗ

А в самия изгрев самодиви диви.

В облаците бели дългото ти тяло.

Цялото от звуци. Като лъх пенливо.

Сякаш цял живот в небето е летяло.

И очите бистри – миди изумруди.

И косите млади – слънчеви дантели.

Устните ти – цвете, Бог което буди

посрещ нощ дълбока – с устни полудели.

А в самия залез пепелища сиви.

Всяка дума – пепел. Пепелянка – всяка.

Тялото ти древно – хапещ стрък коприва.

И духът ти алчен и крадлив, на сврака.

А в самия залез от гнева на ада,

изпълзяла сякаш, помоли човека,

ако търсиш прошка – да запали клада

и да те превърне в пеперуда лека.

Снимки: авторът, Лалка Павлова, Катя Николова

Подобни новини

Back to top button