Култура

Камелия Тодорова: „Моят глас“ не е концерт или моноспектакъл, а спектакъл

Ако чакате от сутрин рано до вечер късно пак да чуете Нейния глас, почитатели на Камелия Тодорова, очаква ви вълнуваща среща с нея на 26 март от 19.00 часа в зала „Емил Димитров“ на читалище „Съгласие“. Дали ще я гледате така или иначе, момчета, няма да пропуснете влюбен да му прошепнете вашите мечти, дали ще се питате „Нима възможно е такова щастие?!“ и още много вдъхновение от нейния артистичен свят ще видите и усетите по време на спектакъла.

Следва един откровен и вълнуващ разговор за силата на един глас, взаимодействието с публиката, с младите хора и значението на сценичното присъствие.

– Г-жо Тодорова, как се роди идеята за спектакъла „Моят глас“?

Преди четири години започнах да мисля по идеята за този спектакъл. По-скоро мислех за книга. Подреждайки си мислите за книгата, реших, че е добре да направя и нещо като спектакъл. Тогава правех скелето за книгата. Така се роди всъщност идеята за спектакъла. Като творчески периоди в кариерата ми, ние ги проследяваме доста равномерно от началото до край. Всяка една случка, която се развива в спектакъла, е съпроводена с песните от този период. И всъщност разказвам за себе си чрез песните. Споделям моите емоции и преживявания- щастливи, нещастни, съкрушителни и емоционални но никога скучни. Отне ни доста време да осъществим идеята. Такъв проект изисква средства, време и добър екип. За щастие, работя с прекрасни млади музиканти и изпълнители и екипът успяхме да сформираме лесно. На официалната ми страница във фейсбук можете да научите повече за тях. Васил Къркеланов и неговият екип станаха мои съмишленици и създадоха впечатляваща визуална програма и ефекти. Но спектакълът да стигне до публиката стана възможно благодарение на финансовата подкрепа на Министерство на културата.

Как преминаха премиерата и гостуванията в други градове?

След София трябваше да имаме спектакъл само в Бургас, но се наложи да го отложим. Понякога се случват изненади. Пристигнах в Бургас и ме хвана някакъв вирус, и ми изчезна гласът. Спектакълът беше отменен за лятото. За мен беше тежко, защото три дни не можех да говоря, нямах никакъв глас. Нямах никакъв шанс, успях да стигна до най-добрите лекари в Бургас, но не ме спасиха нито инжекции, нито каквото и да било. Трябваше да чакам. Сега всичко е наред и сме готови за срещата с плевенската публика. Всъщност, премиерата на спектакъла в провинцията е именно в Плевен. Премиерата през декември в София премина чудесно. Имахме гости и от чужбина. Това бе втора по ред премиера в зала ,,Топлоцентрала“ в която се провеждат и концерти. Много я харесвам, защото създава много интимна обстановка. Първият спектакъл беше в зала 2 на НДК, в края на 2021 г., по време на Covid. Беше много специална и за публиката и за нас, след цялата изолация. Но по-задушевна и интимна атмосфера се създаде в зала ,,Топлоцентрала“. Надявам се, че вашата зала в Плевен е достатъчно уютна, за да създаде подобна атмосфера за публиката, това също има голямо значение. В този спектакъл – не концерт, нито моноспектакъл, най-важното е комуникацията. Разкривам се чрез разказа и музиката и споделям моите премеждия по пътя на моето творчество. Контактът , който се получава между мен и публиката, и нейните реакции е отражение на моята сценична изява. А това е най-прекрасният момент за артиста.

Какво означава според вас силата на въздействието на човешкия глас? Що за феномен е това?

– Феноменът е това, че гласът е музика. Всеки един език, всяка една реч носи своята мелодия. Няма език, който да няма определена мелодичност, различна от тази на другите народи. Нашият език има определена мелодичност и това се усеща в начина на изказване. Не искам да отварям скобата за неправилната употреба на езика, но за мен гласът е музика.

Удовлетворява ли ви работата като преподавател на млади певци?

– Винаги когато човек е сред млади хора има този инстинктивен обмен на енергия, с тази, която младите носят. От много млада инстинктивно съм се научила да си крада енергия от други хора, да се поучавам от информацията, която другият човек ми дава. Съответно много ми харесва и това, аз да се раздавам по време на тези уроци. Когато видя резултата от моята работа съм много удовлетворена и щастлива! Между другото, днес е ден на щастието! Младите хора носят едно ново време, разбира се, различно от нашето. Вече осемнайсет, даже деветнайсет години съм преподавател и съм непрекъснато сред млади хора . Много от певците, които са минали през обучение при мен, стават и мои беквокалисти. Дори и сега за спектакъла двама от тях са мои бивши студенти.

В едно интервю казвате, че не се самоопределяте като блус певица, а в съзнанието на почитателите си сте джаз явление. Как успяхте в хода на творческия си път да се впуснете в толкова разнообразни стилове?

Моето начало наистина започва с джаз музиката. Тя е някак си в кръвта ми. Господ ми е дал дарбата и аз я използвам. Въпросът е такъв, че когато трябваше да пропея на български, всичките ми песни са си определено поп музика. В края на седемдесетте и началото на осемдесетте, когато започвах кариерата си, нямаше това понятие в българската естрада. Имаше по-скоро шлагерен тип музика. Затова се радвам, че с моето появяване хората вече можеха да нарекат този стил български поп. Не за друго, но тя е различна. А това че в аранжиментите на песните имаше хармонии, които се използват в блус и в джаз стиловете, не правеше песните по-малко поп. Нито песента на Тончо Русев („Не ме гледай така, момче), нито на Вили Казасян („Чакам те сутрин рано“), нито песните на Александър Бразицов („Прошепнати мечти“). Всички те са определено в поп стил. Отделно аз пея и блус, поп рок, и соул . И това разнообразие от стилове имате възможност да чуете на спектакъла. Който го пропусне, ще съжалява. (усмихва се).

– Как точно, според вас, си взаимодействат вашите изяви като певица и актриса? Какви качества са необходими за съчетаването им?

– Много хубав въпрос. Много е важно в кариерата си един млад изпълнител да започне да учи и актьорско майсторство. Имах този шанс четири години да работя и да уча в крачка практически актьорско майсторство в театър „4+4“ преди да започна професионално да пея. Това ми донесе спокойствие и сигурност на сцената. Не мога да разгранича актьорството от музиката. Трябва да имаш присъствие на сцената, защото да умееш да грабваш публиката не е лесна работа. Това изисква да се научиш как да привличаш интереса на аудиторията, за да може да контактувате. Това не е лесно за постигане и смятам, че младите малко пренебрегват факта, че трябва да бъдат и добри актьори. Актьорството в киното е по-различно, защото това, което е ефект на театралната сцена е дефект в киното. Ако на сцената се изразяваш с театрална реч, то в киното това пречи. В киното се забелязва всяка една малка мимика, докато на сцената публиката трудно може да я забележи. Но пък е много важна интонацията на гласа. Тези неща са взаимно свързани и един артист трябва да притежава усет. А ако не го имаш по рождение, генно предадено, то трябва да се изучиш, ако искаш да бъдеш артист. Това се изисква за всякакви стилове, особено в поп музиката. Ще ви дам един пример с Любо Киров, който е от Плевен. Има жестоко присъствие на сцената. Не говорим за това как пее, а как присъства. Обхваща цялата сцена, обгръща публиката и я пренася на сцената. Също като Люси Дяковска, която винаги държи на този контакт. Това е актьорско майсторство. Не се случва току тъй. Това е нашият вид на комуникация с публиката. Ако това не го притежаваш и седиш като дърво на сцената, то и песента така ще върви. Това се усеща и се чува. Когато нямаш присъствие, дори и най-великият глас да имаш, не можеш да грабнеш публиката. Създаваш бариера между теб и публиката. А когато си артистичен, тази бариера изчезва. И това е най красивия момент!

Разговаря Виолета Кръстева

Снимка: Петър Вълчев

Подобни новини

Back to top button