Д-р Нели Стефанова: Фотографията е моят път към съвършенството
Д-р Нели Стефанова е психиатър. Родена е близо до Горна Оряховица. През 1993 г. завършва медицина в Медицински университет – Плевен и след една година работа в гр. Бяла трайно свързва живота си с Плевен и района. Управител е и работи като психиатър в Медицински център I – Долна Митрополия и в Държавна психиатрична болница – Карлуково. В последните години все по-често споделя свои фотографии във Фейсбук, които се посрещат с интерес, одобрение и възторг. Характерно е, че много от фотосите й са „озаглавени” от нея с думи от песен, стих или популярна мисъл.
След настойчиво и продължително подканяне от страна на кмета на Плевен, Георг Спартански, който е сред най-горещите почитатели на фотографиите й, д-р Стефанова е пред първа изложба в Плевен. Тя е под наслов „България е в малките ми дни…” и ще бъде открита в Артцентър – Плевен в 17:30 часа на 24 ноември, сряда. Изложбата е благотворителна, в подкрепа на Медицински университет – Плевен.
В навечерието на откриването на изложбата разговаряме с Нели Стефанова за това, как и кога е открила за себе си фотографията, защо мрази кривите снимки, как й хрумват „имената” на фотосите и защо да помагаш е благодат.
Ако нещо е останало неказано, ще го откриете в галерията към интервюто. А още повече – в изложбата идната сряда.
Ясно е за всички, които ви познават, че фотографията ви е страст. Къде е коренът й? Как започна всичко?
Започнах да снимам, когато със съпруга ми тръгнахме да пътуваме на по-дълги дестинации и открихме планината. Да кажа, че ние много дълго време не бяхме пътували – докато изградим кариера, кризата да отмине, да си отгледаме детето… След това, като открихме че пътуването ни е страст, започнах да запечатвам моментите, защото се оказа, че така по-добре си ги спомням. Една приятелка казва: Дай да ти разгледаме снимките, за да си спомним къде сме били. Така, по този начин стана това. Гледането на снимки връща реминисценции от пътуването. Скоро установих още, че не е нужно да си на някакво специално място, за да откриеш дребни неща. Понякога даже става така, че снимките се оказват по-хубави, когато няма какво да снимаш. Ако снимаш тревичка или калинка, ако се вторачиш в някоя цвете, стават по-хубави снимки, отколкото ако отидеш на някое уау място, традиционно красиво. Ами то изглежда банално. Или пък на морето ако видиш стъпчиците на птиче в пясъка е по-впечатляващо, отколкото да снимаш просто морето.
И така открих, че в детайлите е много по-лично усещането за света, когато снимаш малки неща. Затова така кръстих и изложбата. Защото истината е, че не ни се случват особено големи експлозии в живота, а повече са малките неща. Между другото
заглавието е вдъхновено от стих на Павел Матев: „Голямото е в малките ни дни”
А понеже изложбата е изключително само от България, реших да добавя и това в името й – „България е в малките ми дни”. Ако решим да направим изложба със снимки от чужбина, ще бъде с друго заглавие.
Нели, имате толкова много и прекрасни фотографии, че може да се направи изложба само с върхове, или само с водопади, с отражения, цветя…
Да, наистина. Подборът беше най-труден, защото ако аз харесвам едно нещо, трябва да го погледна през очите и на другите хора, а когато става въпрос за благотворителност, трябва да са неща, които някой ще си купи. Звучи комерсиално, но аз не правя изложба като творец, а за да се съберат средства за нещо важно. Затова трябваше да преценя кое би се приело най-добре от зрителите, да е приемливо за тях. Харесвам и имам неща, които са много лични като послания, те са си мои и затова ги оставих извън изложбата.
Друго искам да попитам: промени ли се през годините подходът ви, ракурсът, перспективата, обектите?
ФормАта да, определено се промени. Аз хора не снимам, не умея да снимам хора, изглежда не успявам да предам характера на човека, когато го снимам. Но много се промени това, че станах по-прецизна по отношение на симетрията. Често цитирам друг приятел, който казва, че ако една снимка е крива, това е престъпление срещу човечеството. Това съм го приела като абсолютна максима – снимката не трябва да дразни, трябва да бъде абсолютно завършена като симетрия, като разположение на обекта. Телефоните, с които снимам, не могат да дадат достатъчно обем и дълбочина, но искам да бъде абсолютно прецизна в геометричен план и това преднамерено го търся. И разбира се, най-важното, дори преди образа, е светлината. Някои снимки парадоксално се получават хубави, когато са в контражур. Когато искаш да направиш образ без детайли, снимаш срещу слънцето и образите изглеждат само силует, загатнати. Тогава постигаш друго послание, излиза формата без детайлите. Ако искаш да хванеш детайлите на обекта, то разбира се светлината трябва да е върху него. Сенките и светлината са изключително важни и благодатно нещо, когато можеш и умееш да ги използваш. Аз съм снимала някои неща дребни наглед, но когато те хвърлят сянка, изглеждат по друг начин. Като снимката на минзухар и сянката му, която нарекох „Образ и сянка”. Или тази на едно морско конче – толкова ефирно, а толкова плътно в сянката си.
Разбирам, че към хитрости не прибягвате – допълнително изсветляване, оцветяване, ефекти?
Така е. По-рано съм използвала Фотошоп, например за изсветляване, но установих, че тогава снимките изглеждат изкуствено и реших, че снимката трябва да носи истинското чувство, а не да изглежда като произведение на изкуството. Фотографията позволява това и професионалните фотографи използват много неща като филтри, обаче аз не съм фотограф.
Аз снимам защото ми е приятно, защото това ме зарежда, по този начин се разтоварвам от работата си
А понякога, когато съм уморена, си казвам нещо такова: Ще отида до Кайлъка и ще снимам, защото ако изпусна деня, утре може да няма дъжд, да няма сняг, да мине есента. Тръгвам, просто защото имам усещането, че нещо хубаво ще се случи. Ето, когато сезоните се сменят, уморена съм, но трябва да отида, за да видя нещо, което мога да снимам и утре, ама няма да е същото.
Какво е обяснението ви, че толкова много лекари се занимават с фотография? А и с други видове изкуство.
Да, наистина много колеги се занимават: Маргарита Дикова, Георги Байчев, Иван Михайлов. Те ходят и на курсове по фотография. Моето обяснение касае само мен – защо аз се занимавам, за тях може да има нещо различно.
Но сигурно има и нещо общо?
При фотографията не се изисква особено голям художествен талант. Аз ако можех да рисувам добре, щях да рисувам. И съм се опитвала преди години. Фотографията за мен е проекция. Можеш да проектираш собствените си мисли, чувства, представи, желания върху една плоскост, в една само снимка, без да е нужно да можеш да рисуваш. Ако можеш да рисуваш, ще го нарисуваш. А така просто можеш да погледнеш един обект под различен ъгъл и по този начин да успееш до голяма степен да покажеш как точно го възприемаш ти. Това е личното ти усещане за нещата и за света като цяло.
Всяко нещо, което снимаш, дали ще е гъба, цвете или планина е заснето, защото ти си бил там и си го видял точно по този начин. Това е твоята снимка
Ако двама души снимат един лист от дърво, ще се получат две различни снимки.
А цитатите от стихове и песни как идват, всички ли знаете наизуст?
Абсолютно. Знам ги и не ги търся преднамерено, съвсем спонтанно идват, това е асоциативна игра. При някои снимки още в момента, в който видя нещо, думите ми се случват в главата ми. А при други, в момента, в който видя изображението на монитора на компютъра си, защото понякога осветлението не позволява и аз не виждам веднага какво съм снимала.
Снимам, снимам, снимам и в момента, в който определена снимка ми хареса, ми „излиза” стих или думи от песен
Но наистина е непреднамерено – препратка в паметта ми, образът прави тази асоциация със стих, песен, или хумористични заглавия. Зависи и от настроението всъщност.
Знаете ли, че ваши приятели си качват снимките ви на телефона си.
Да, знам. За мен това е изключителен комплимент. Но само когато го правят с мое разрешение. Дразня се, когато се ползват мои снимки, без да се посочва името ми. Е, Фейсбук е доста свободен в това отношение, но етиката изисква да ме попитат, та по тази причина съм блокирала някои приятели в кавички. Пак ще кажа: това е комплимент за автора, но е коректно да се напише името му. Иначе стоят добре на десктопа.
Как се стигна до изложбата в Артцентъра?
Тя всъщност е втора и отново благотворителна.
Първата ми изложба беше в Долна Митрополия. Но не беше точно изложба, по-скоро експозиция в коридора на Медицинския център
И е факт, че първият човек, който ми каза, че трябва да направя фотоизложба, е Поля Цоновска (бел.авт.: кметът на Община Долна Митрополия). Георг Спартански смята, че е негова първата идея за това. Но истината е, че с Поля Цоновска се познаваме по-отдавна и тя каза: Трябва да направиш изложба, това ще е нещо, което ще раздвижи центъра – не толкова финансово, а по-скоро ще украси коридора. И в добавка решихме, че може да бъде благотворително за Медицинския център – хем ще е интересно за чакащите да бъдат приети, хем който иска да се почувства съпричастен, ще си вземе някой от фотосите.
А за изложбата в Плевен основната заслуга е на кмета Спартански. Той ми е голям почитател и наистина много търпеливо и същевременно упорито ми напомняше и подсказваше: Изложба, изложба… Даже използва израза че като китайска капка ще ми напомня. Вече беше назрял моментът и не можех повече да отказвам или да отлагам създаването на изложбата. Точно тогава се случи пожарът в Медицинския университет и прочетох за призива на ректора професор Димитров да се помогне. В същата минута реших, че това е шанс да помогна на своето училище и изложбата ми да не е самоцел, защото аз не съм фотограф, а човек, който вижда света и иска да покаже на останалите как точно го вижда. А ако наистина някой изпита наслаждение от това, което види, ще бъде добре да се почувства съпричастен.
За мен наистина помагането не идва само от професията ми.
Моето верую е, че ако някой човек те потърси за помощ, това е благодат за теб
Защото точно теб е избрал, защото си в състояние да помогнеш – дали финансово или морално, щом можеш да помагаш, това е благодат. И ако можеш да помогнеш на институцията, която ти е дала много, това е щастие. Плевенският медицински университет е нещото, което ни е дефинирало като хора и професионалисти, мен в частност като професия, като кръг приятели, като семейство, като реализация. Всичко това ми е дадено от нашия медицински университет, той е дефинирал живота ми и ако аз съм в състояние да му помогна, това е привилегия. Наистина го възприемам така и нито миг не се колебах, когато видях един шанс аз и хората като мен да се включат в помощ.
Кой очаквате да дойде на изложбата на 24 ноември?
В Артцентъра се влиза със сертификат, но повечето ми колеги и приятели имат такъв. Получих вече благодарност и и подкрепа от ръководството на Медицинския университет и знам, че и те ще я покажат. Така че ще дойдат колеги, а те повечето са имунизирани. Има и една друга група хора, посещаващи редовно културни прояви, ще видим фармацевти, учители, които много много отдавна споделят, че харесват снимките ми. Пишат ми или ми казват, че ще дойдат и с нетърпение очакват изложбата. Но смятам, че ще бъдат предимно колеги и то заради възможността също да покажат съпричастност.
Алтруизмът е типичен за вашата професия, но усещам, че е част от същността ви.
Аз съм станала лекар, защото съм го носила това нещо.
Никога не съм си представяла, че ще бъда нещо друго освен лекар
Още от дете, въпреки че в семейството няма ни един доктор. Аз съм завършила средно образование в електротехникум, с техническа специалност, по стечение на обстоятелствата, но бях абсолютно убедена, че това няма да ми трябва, защото аз ще кандидатствам медицина.
Представете се накратко. Може без рождена дата.
Ах, защо пък, това не ме притеснява. Например като си мислех около рождения си ден как догодина ще направя 53, а се оказа, че съм на 51 и ще направя 52 🙂 В детството ми освен училището много голямо, огромно влияние ми оказа спортът. Аз съм тренирала волейбол и светоусещането ми е до голяма степен моделирано от треньора ми и от съотборниците ми. Това са най-най-най-хубавите моменти, които които съм имала в детството си. Записах електротехникума, защото много ме искаха в отбора по волейбол там.
Спортът ме кара да се чувствам жива
Макар че днес съм далеч от активния спорт, обичам движението, ходене пеша, колоезденето, степера вкъщи и така. Важното е, че винаги съм мислила, че ще ставам доктор, още от дете, без да знам откъде. През 93-та година, когато завърших, началото беше много, много трудно. Нямаше работа, криза, тогава точно нямаше и разпределение, а пък аз не съм си мислила никога, че ще работя нещо друго, никаква друга специалност не съм искала освен психиатрия.
А психиатрия съм си избрала по някакви други некомерсиални, нелогични за сегашния свят причини
Повлияла ми е книга, филм – така си намерих специалността. Решила съм, че ще работя психиатрия вероятно повлияна от „Полет над кукувиче гнездо” с Джак Никълсън или защото съм прочела „Пилето” в тези години, когато съм решавала какъв специалист ще стана. Мислила съм по време на следването и за други специалности, но не са ми били на сърце.
Как бихте се описала с няколко думи за хората, които не ви познават?
Доста безкомпромисна, много добър приятел. Не правя компромиси, но мога да бъда много добър приятел.
За приятелите си съм готова да направя всичко, повече отколкото за себе си
Но съм безкомпромисна към глупостта и не я толерирам по никакъв начин. За предателство и такива неща банално звучи да говоря. Изключително упорита съм, до степен на обсесивност. Ако едно нещо съм решила, че трябва да го свърша, докато не го свърша, не се спирам. Далече съм от добър човек, не съм добър човек. Това ми звучи блудкаво и мекушаво. По отношение на приятелствата, на работата, на семейството съм безкомпромисна и точна.
Като дете рисувах много хубаво. Даже съм участвала в асамблеята „Знаме на мира”. Имах хубави неща, но това трябва да го развиеш. Аз можех да стана рисувач, но не и художник. И тъй като знам, че не мога да стана добър художник, прецених, че не си струва да опитвам. Спомням си, че когато излязох от прожекцията на „Аватар”, а той беше абсолютна революция, бях много потисната. Синът ми ме попита: „Мамо, какво има, не ти ли хареса?”, а аз му казах: „Аз в никоя сфера няма да мога да достигна такова ниво”. Да, това е моята оценка за мен, Камерън е гигант, той е направил страхотно нещо, никога няма да стигна до такова ниво. После си дадох сметка, с узряването, не че тогава не съм била зряла, но си предифинирах нещата и си казах, да, някои хора изпращат сателити, аз мога да снимам калинки. Ама аз съм добра в снимането на калинки.
Няма как да изпращам сателити, няма да направя експлоазия, няма да направя нещо кой знае колко значимо. Но това е моят начин да стигна съвършенството
В това специално нещо.
Чудесен финал. Само да попитам не мислите ли, че хората могат да станат по-добри, ако открият в какво са добри и да вършат точно това? Много е тъжно, че има хора, които се примиряват да живеят бедно, примитивно, безнадеждно. Защо не се учим на стремеж към съвършенство?
Обичам един израз, който е много показателен – ние напоследък повече пишем, отколкото четем. Така свикнахме в социалните медии, даваме мнения за всякакви неща, които не са наша работа и от които не разбираме. Тук е ролята в голяма степен, да не говоря за държавата, но на обществото, училището, семейството, които трябва да помогнат на човек да открие в какво е добър. Ето, аз може би съм имала заложби да стана добър тенисист, но не съм попаднала на подходяща среда. Затова пък съм открила медицината, в която се реализирам. И фотографията, която ме зарежда и вдъхновява.