Фотоизложбата на Тихомир Христов в художествена галерия „Илия Бешков“ – Плевен придизвиква сериозен интерес не само у професионалните фотографи, а и у почитателите и ценителите на фотографското изкуство. Тя съдържа 110 снимки – 30 театрални и 80 художествени. Именно изкуство може да се нарече тази галерия от образи, форми и цветове, запечатани на фотоизображенията, вълнуващи със своята неочакваност и дори загадъчност. Изложбата може да бъде видяна до 6 май.
Инженер по професия, настоящ служител в плевенския театър „Иван Радоев”, Тихомир не се разделя никога с фотоапарата и не спира да изследва и запечатва всичко интересно около себе си. За времето, което тече, за философското виждане на заобикалящата ни действителност и сложността в работата, пред „Посредник“ Тихомир Христов сподели свои мисли и отговори на вълнуващи въпроси.
Интервю на Цветанка Христова
– Паузата от 18 години без изложба донесе ли ти съзряване в стила и виждането на обектите?
– Осемнайсет години не са малък период, а натрупаният материал е в ерата на дигиталната фотография. Бързината на заснемане, сравнение с обработката, времето за осмисляне (преглед, отсяване, дори и отлежаване на заснетото), всичко това е от значение. Периодът на непоглеждане на заснетото дава и някакъв смисъл, който на пръв поглед е нищо. Но във времето човек се променя, променя и начина на светоусещане и нищо не е същото. Това – преминалото и това, което предстои… Никой не знае колко това, старото, е израснало и аз накъде съм се променил. Важното е като прегледам преминалото, то да е забравено преживяване, все едно не съм го правил, не съм го заснел. Да е отделено от субективния ми свят, да погледна на него като ,,родено“ отново. И то в чист вид, отделено от средата му, ограничено от пространството, но не във времето. Защото ще слея сегашния миг и миналия миг на правене. Миг на правене и миг на разгадаване… И сливайки тези мигове, ще влезна в онези нови светове на едновременност в два мига. Ще изживея с продължение миг на докосване и миг на отразяване в докоснатото. Виждам и много неща излишни, ненужни дори и за себе си… отразени неща без смисъл… Стоя над тях с часове… разгадавам ги… потъвам в не себе си. А мигът ме е въвлякъл и не местя поглед от там, докато реалността не ме върне отново в битието на ограниченията и задълженията. А те са 95 процента от времето ми. И само 5 процента са в моя свят на заблуди, потъвания и самота. Приличат си като процентите на КПД на мозъка на човек. Употребявам много малко откраднато време за дейността си, която ме въвлича в своя свят. Не зная кое е съзряване, узряване, презряване, но нещата искат неискане. А още по-трудно е неправене. Защото правейки, грешим, носим си кръста и си създаваме сладка илюзия с този си наш свят. И гледайки тези изображения винаги се питам защо, как и доколко трябва да се изложи, покаже и анализира. И изглежда този свят иска непрекъсната работа, да съм там винаги… Дори когато не снимам, пак да съзерцавам следи и преминавания. Обектите съществуват и необектите са там, разкрити и неразкрити. Може би обектите ме виждат, а аз ги усещам, не ги разбирам и затова ги снимам, за да ги преживея, а не за даги опозная. Стилно не зная накъде „вървят“ нещата.
– Светлината и мракът, какво са те? В последните ти фотографии придобиват ново значение. Как ще го определиш?
– Светлината и тъмнината са винаги заедно, обеми бликове, сенки. В изложбата бях отделил една празна рамка на фона на бяла стена. Символът – от там започва творчеството и също там завършва. На белия лист творим, изобразяваме и след нас времето пак заличава всичко… пак бяло… В това е и драмата на творчеството. Изобразяваме нашия свят, за да бъде всичко заличено от времето след нас. И в самото осъзнаване прониква мрак, неотговор и неизлизане… Затова винаги гледам интуитивно да съм между сянката и светлината, като някаква ,,неутралност“ равна на самия миг на сътворяване. Като изложа празно бяло, трудно се възприема, само светлина, само проблясъсъци, прозрения, вдъхновения. Написах и текст, с черни букви… да излъчва в бяло. А как да бъдат бели букви на бял фон? Как да е написано? Явно интуитивно търсим светлина, а като не се открие, се заслепяваме… изгаряме… дори и затваряме очи… за да не усещаме другото… по-различното и неразгаданото. Мъглата е тайство, приглушаване на формите, почти без ярка светлина. Обектите са отделени някак от земното ограничение, живеят в своят свят без сенки и резки контури. Дишат в своят сън, без шум…Тази тишина е смразяваща, усещам мислите си, но и те не са мои, може би са мислите на дърветата, храстите, пътят и тревите. Въздухът се стаява и нощта влиза в своят свят на непрогледност и тайство. Мъглата се стеле и оформя малките капки, в които се оглежда всичко. Мъглата винаги е състояние, в която винаги има и отделеност, и цялост. И загатнати моменти в този видим малък приказен свят.
„Тези фотографии след авторската ми изложба ще са във фонда на художествена Галерия ,,Илия Бешков“ – Плевен. Благодаря на художествения съвет за избора на тези фотографии. От години работя на тема „Камък,вода и профили“ и „Прозорци“,С този избор ме подкрепяте в изкуството за което съм безкрайно благодарен“, споделя във ФБ профила си Тихомир Христов.
– Времето в нашето земно измерение тече еднопосочно и всички сме му подвластни. Как това изтичащо време влияе върху фотографа и снимането?
– Във времето, което преминава има моменти където то ,,въздъхва“, почива си и може би е това моментът да сме там, за да не изпуснем тази почивка на Времето. За махалото тази пауза е в долна неутрална точка – между минало и бъдеще. А за човек е когато спре на диша, много малък миг… нито си във външното, нито си и във вътрешното. Усещаш как не усещаш, нещото те носи, носи като сън… неуписуемо индивидуално… А зрителят как го усеща на снимките, не знам. Мисля че не го усеща като тежест, а напротив -има лекота … да усеща без да иска и да не може го опише. Както и аз самият не мога го разгадая.
– В снимките ти, освен реалното битие, има поглед и върху другото – непознатото и нереалното пространство. Какво виждаш там?
– В някои снимки има реални образи, забелязани още в самото заснемане. А в други по-късно, когато ги разгледам на масата, на дисплея на компютъра и ги уголемя, те изплуват, излизат и ме гледат, няма как да не ги изведа и да им предам това състояние. Засилвам образа, но не много, да е там и да не е там. Някак си неусетно, да не товаря зрителя директно, а някак си плавно да влезе в този свят. Както и аз се стремя да не се стремя, а образът да ме намира. Понякога въртя изображението на 180 градуса и той, Образът се появява и то толова силен, че излиза и живее без мен. Художници, приложници, артисти, поети, писатели и всички, занимаващи се с изкуство, виждат тези образи. Но тези хора работят с тях и няма как да не ги усетят.Това все пак ме радва, че следвам пътя си. И другите около мен, с разгадаване, коментари и анализи спомагат за правене на изкуство. В зрителя се оглежда и онзи свят който съм извел от бялото , а сега живее и се разгадава, за да е света единен и цялостен. Някой път не намирам нищо необикновено, но другите намират, дори ме учудват с техните разгадавания. Значи не съм сам, а и други усещат образа, характера и състоянието в картинката. Ако се ,,изреже само образа“ в картинката, без средата, в която живее, няма да е същото… И излишното му дава сила за живот и така живеят в своите светове, вечно е това, без начало и без край.
– Много хора определят твоите фотографии като абстрактни картини. В абстрактното ли е твоята стихия?
– Дали в абстракцията ми е силата? Не съм си задавал този въпрос, ако другите кажат , че е това, може би да… Да съм в този си път и друго да няма – това ми е стихията… трудно е да се огледам отстрани и разгадая, затова и снимам – да науча за другото, а и другото да се огледа в мен.
– При подреждането на изложбата ти са отпаднали много снимки. Ще ги видим ли в една скорошна нова изложба?
– В отпадналото така се получава, че то да не види погледите на зрителите, а те да го усетят в неговото отсъствие. Да липсва нещо, а не да се засити средата и пространството. И както е рекъл мъдрецът Лао Дзъ: ,,Липсите в живота ни дават и смисъл в него“. Планове не мога да давам напред и не съм мислил. Чакал съм в годините и сега не мисля за ново показване. Продължавам да снимам, трупам материал, а някой път това показване ще се роди и то пред всички. За мен не трябва да се бърза, въпреки времето, в което сме, защото така ще пропуснем мига, неговото осмисляне,присъствие. А и то, времето, не бърза, само ние като се вгледаме в него и ни се струва, че става по-бързо… Искаме да го надскочим, да сме извън него, да го разгадаем и управляваме, но не става.
