Приятели и почитатели на поезията на Спаска Гацева се събраха снощи в арт залата на регионална библиотека „Христо Смирненски“ за премиера на най-новата й книга. „Предзимие, избрано“ е издание на издателство „Библиотека България“. Снимката за корицата е на Петър Влайчев, дизайнът и предпечатът – на Десислава Първанова.
Ива Спиридонова и Симеон Аспарухов от издателството прочетоха по прекрасен начин избрани от тях стихотворения от книгата на Спаска. Вечерта стана още по-вълнуваща и задушевна с музикалните изпълнения на Саня Табакова, която е издател на 3 от книгите на Спаска Гацева.
Гостите на премиерата, които поздравиха Спаска и казаха по няколко думи за нея, бяха единодушни в призива си да не спира да твори.
„Тази книга е като спасителна, топла длан, която погалва студа и го опитомява. Потърсете я!“, приканват издателите и дават линк: http://www.biblioteka-bulgaria.bg/…/predzimie-izbrano…/
А ние ви предлагаме своя кратка подборка с любми стари и нови стихове на Спаска Гацева:
EЛЕГИЯ
Да се завърна в младите години.
Да мога малко в тях да поостана.
В тях всичко беше като ден да мине –
дохожда друг за неговата смяна.
Щастлива бях, сама си месих хляба.
Показваха ми пръст, а аз се смеех.
Сама си правех малка серенада.
И колко още работи умеех.
И слънцето поглеждах във очите.
И се разхождах там без лупа черна.
И се загръщах – вятърно момиче –
в пустините със пясъчната черга.
Да се завърна в младите години.
Самотна като Димчо Дебелянов.
Да имам двор със белоцветни вишни.
И там да ме очаква, жива, мама.
СЪВСЕМ НАКРАЯ НА СВЕТА
КАКВО ЛИ ИМА?
Полита в Космоса звезда
незрима.
Ще светне ли веднъж поне
накрая?
Събира в ниското небе –
какво и тя не знае.
Да доживее своя миг
възможен.
Или да изгори – войник
оловен.
Съвсем накрая на Света,
съвсем, съвсем накрая
обличам рокля от цветя –
смъртта да ме познае.
МАМО!
Какво правя ли, питаш , мамо?
Все ония – нищо и никакви.
И на здравето нищо му няма.
Само дето среднощ ме викаш.
Остарях , мамо, вече не плача.
Щом настъпят езика ми – бия.
И от къщи изгоних пазачите.
Няма вече там нищо за криене.
Нито твоят живот отминал.
Нито детската ми премяна.
Ако срещнат ни днес роднини,
няма да ни познаят.
Две старици с глави допрени.
Ти – нетленна, аз още жива.
Аз до тебе и ти до мене.
И от двете ни – ти по-красивата.
ПТИЦА ЛИ?
Не, не съм била.
И Икар не е бил.
И Шагал не е бил
И Карлсон, който
живее на покрива.
Ако бях птица,
щях да съм
най-добрият човек,
когото познавам.
А В САМИЯ ИЗГРЕВ. А В САМИЯ ЗАЛЕЗ
А в самия изгрев самодиви диви.
В облаците бели дългото ти тяло.
Цялото от звуци. Като лъх пенливо.
Сякаш цял живот в небето е летяло.
И очите бистри – миди изумруди.
И косите млади – слънчеви дантели.
Устните ти – цвете, Бог което буди
посрещ нощ дълбока – с устни полудели.
А в самия залез пепелища сиви.
Всяка дума – пепел. Пепелянка – всяка.
Тялото ти древно – хапещ стрък коприва.
И духът ти алчен и крадлив, на сврака.
А в самия залез от гнева на ада,
изпълзяла сякаш, помоли човека,
ако търсиш прошка – да запали клада
и да те превърне в пеперуда лека.
Снимки: авторът, Лалка Павлова, Катя Николова