Воден режим – провалът на държавното управление

Анализ на Лъчезар Богданов от седмичния бюлетин на Института за пазарна икономика (ИПИ).

Няма друг остров на провалените социалистически идеи, който да засяга толкова видимо ежедневието на гражданите, както управлението на водоснабдяването и канализацията в България. А фактът, че областни градове в европейска държава в третото десетилетие на 21-ви век са на воден режим дори не е водеща тема, като че ли всички са приели това за естественото състояние на нещата, пък и жегата дава удобно извинение.

Накратко, наблюдаваме – а десетки хиляди не просто наблюдават, а директно понасят в бита си – логичната агония на съчетанието от неглижиране на базови принципи на икономическо поведение, отричане на пазарните стимули и упоритостта за запазване на пълен държавен (общински) контрол върху дейностите, свързани с доставяне на вода, канализация и пречистване.

Липсата на вода в чешмата у дома не е еквивалент на засушаването като климатично явление. Подобни обяснения са плоски на нивото на оправданията в детската градина „не го счупих аз“. Водата в природата е едно, а до дома в цивилизована територия тя стига по верига от създадени от човека съоръжения. Същото важи и за отпадните води. Ето защо „водата в дома“ вече не е природен елемент, а „икономическо благо“ – за да го има, е нужна осъзната човешка инициатива, включваща технологии, капиталови инвестиции, поддържка, управление и т.н. Всяко икономическо благо – ако не искате да го наричате „стока“ или „услуга“ – има цена, която отразява търсенето и предлагането. Цената дава сигнали както на потребителите – колко и как да ползват, така и на доставчиците – колко и кога да инвестират, каква да е поддръжката и т.н.

Как се справят държавата и общините? До момента – никак или със скандали за корупция и лошо управление. Достатъчно е да проследим сагата на половин милиард уж заделен за ремонт на язовири и един милиард в държавния холдинг за водоснабдяване и канализация. Загубите на питейна вода – над 60% средно за страната, а в определени райони и населени места са вероятно почти 100%.

Впрочем, сравнителните макро данни ярко осветяват колко малко ресурс се насочва за инвестиции във водна инфраструктура. Казано просто, с 60-годишни етернитови тръби сме обречени на воден режим. За последните 15 години България е на опашката по инвестиции във ВиК инфраструктура. Само в Словения и Естония стойността на вложените средства е по-ниска – говорим за страни с 3 до 5 пъти по-малко население и територия. Дори в Литва и Латвия, които са джуджета в сравнение с България, инвестициите са повече, сравнимите Гърция, Словакия и Унгария са инвестирали 3 пъти повече от България, а Чехия – 4 пъти и половина. Разликите с Румъния няма смисъл да коментираме, дори ако отчетем значителната разлика в територия и население, а по-развитите страни в Западна и Северна Европа не включваме изобщо, там дистанцията е огромна, а изоставането – десетилетия.

Причините са няколко и все тривиални и безумни – в някои случаи се чака европейски грант, в други не се правят, защото ще трябва да се повиши цената на водата за потребителите, някъде пък дружествата практически толерират кражби и неплащане на сметки, защото не искат да се конфронтират открито с „гратисчиите“ – изобщо все популистки извинения. Затова – концесиониране на ВиК дейностите, професионален мениджмънт от частни инвеститори, пазарни отношения, базирани на реалистични бизнес планове, нови инвестиции в инфраструктура и поддръжка и коректно ценоообразуване.

Преди дни в интервю за БНР експертът по промените в климата Георги Стефанов подчерта, че проблемът с безводието е комплексен и налага България сериозно да преосмисли своите цели и политики. Според него трябва да се препланира управлението на водните ресурси, включително да не се секат гори във водосборите на водохващанията. Стефанов обяви, че близо 40% от вододайните зони по закон не са обявени за такива, т.е. там всеки може да отиде да сече гора. Това е чисто административен проблем, изтъкна той. По думите му държавата трябва да започне възможно най-бързо да преодолява тези предизвикателства, включително с осигуряване на бюджет за гасене от въздуха.